Ако клиентите общуваха с таксиджиите, както потребителите със сисадмините
– Давай, шефе, тръгвай, че закъсняхме!
– Къде отиваме? – таксиджията възпламенява мотора, усмихва се необятно.
– Ти какво, не разбра ли? Вече споделих: закъснявам!
– Разбирам, че закъснявате, единствено че закъде?
– А-а-а, ами по този начин кажи. Закъснявам с времето, обядът ми стартира след 20 минути, а с моя гастрит би трябвало да хапвам в точния момент: лекарят сподели, че язвата може да ми се обади.
– Извинете, това не ме вълнува. Това е такси, а не машина на времето. Кажете улица и номер и ще ви закарам.
– Разбрах, а какъв брой бързо?
– А какъв брой е надалеч?
– Ти какво, мозъкът ли ми пържиш?
– Кажете адрес и тръгваме. Или излезте от колата.
– Какво ми сподели?! Никъде няма да излизам, гастроентерологът ми сподели да не закъснявам за обяд.
– Адрес!
– Глупак, ти си таксиджия, ти би трябвало да знаеш адреса!
– Покажете ми персоналната карта.
– Това пък за какво?
– Там нормално написа регистрацията. Най-вероятно, това ще е и Вашият адрес.
– Верно ли? Не знаех… А къде е тази персонална карта? Една такава пластмасова ли?
– Аха.
– О, аз я изхвърлих. Мислех си защо ли ми е нужна въобще?
– Боже! Добре, адреса си помните ли?
– (с гордост) Девететажна!
– Какво пишеше на нея?
– Къде?
– Обикновено на гърба.
– А, едно такова с черни букви?
– Да!
– Улица „ Войнишка “, номер 9.
– Това е и адресът!
– Защо ми крещите? Адресът, та адресът… Никога не съм се замислял. Е, какво чакаш – тръгваме!
